Разкази за короните
Слизам по стълбите, вървя към площад Журналист. Кучето опъва повода, сякаш бърза занякъде. При паметника на Георги Марков дърпа каишката, после спира внезапно. Загледана в хората с маски, седящи в полупразния трамвай, пропускам да забележа, че кучето страстно предъвква някакви огризки. Сепвам се, дърпам го и той се връща към мен. Доволно поглеждам напред и погледът неволно спира върху надписа на паметника. Чета: „Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите“! Възкликвам: „Актуално!“
Мисълта ми отлита, сякаш иска да избегне думата, която повече от два месеца постоянно се върти в общественото пространство. Отблъсквам я с цялото си желание. Повтарям мантра за майната ѝ!
Сякаш напук, вниманието ми се премества към необичайна фраза: „Тежка е царската корона“.
Замислена се изкачвам по стълбите. Няколко идеи се съревновават за вниманието ми. Сядам пред компютъра, твърдо решена да науча повече за цената на царската корона. Първо отварям имейл, по навик получавам десетина спама за маски и лекции на нетуърк мотивационни спийкъри. Бързо ги изтривам и влизам в чичко Гугъл. Написвам царска корона в търсачката. Намирам настолна игра „Да живее короната!“ и се развеселявам. Кликвам на следващия линк и прочитам притча в стихотворна форма. Майка поучава дъщеря си как да се отнася с другите. На следващата страница ме очаква реклама и онлайн магазин: Продажба на царски корони. Леко раздразнена, зарязвам компютъра и отивам да пийна вода. Чудя се кой иска да си купи царска корона? Защо му е притрябвала?
Връщам се, твърдо решена да разведря настроението с игра на асоциации. Избирам три разказа и се зачитам.
Първият:
Според преданията древен цар, чието име вече е потънало в забрава, закопал своето несметно богатство нейде из гористите склонове на Калие. Бягайки от османците, той нарекъл богатството да се разкрие само пред човек от българския род, който да не ламти за имането и да го намери без да го е търсил. Търсачи на съкровища и иманяри си опитвали късмета години наред сред назъбените скални сводове на намиращата се наблизо Манулиова пещера и сред гористите скатове на Калие, но никога не се върнали с нещо повече от своето разочарование и разбити надежди.
Така продължило до деня, в който местна жена от Осиково не минала през региона на път за разположените в низините ливади. Ожадняла от пътя и от горещия ден, жената коленичила пред реката, разделяща Калие на две и се пресегнала с шепите си да загребе вода, с която да утоли жаждата си. Внезапно видяла във вира пред себе си да се появяват камари златни монети, накити, украшения, бижута и разкошна диадема от чисто злато, обсипана с драгоценни камъни. Уплашената жена дръпнала бързо ръцете си, но странното видение не изчезнало. Изпод водата златните купчини продължавали да блестят и да примамват със сиянието и величието си. Пред себе си видяла да се появява бледият образ на мъж с богато украсени старинни дрехи. Посивяващи брада и коса говорели за преждевременно посърнала младост, а хлътналите очи – за непоносимо бреме и безмерна скръб. Мъжът погледнал коленичилата жена, протегнал ръка и заговорил, но тихият му архаичен говор бил едва разбираем за бедната селянка.
„Ти ми отдаде почит, както никой друг не е правил от стотици години, затова – вземи си нещо от някогашните ми богатства. Глух и сляп бях в съня си, но сега виждам, че сянката на полумесеца все още тегне над обичните ни земи като гробен покров. Не е дошъл момента короната да бъде открита и върната на народа ни. Затова, заради собствения си живот – не я докосвай!“
Жената проумяла достатъчно, за да разбере, че старовремският благородник я приканва да вземе дар от несметните богатства пред нея, но при никакви обстоятелства да не се опитва да посяга към златната корона, защото тя не е предназначена за нея. С треперещи ръце, загребала шепа жълтици, очаквайки като мираж да изчезнат измежду пръстите ѝ, но с изненада установила, че монетите са истински, колко и самата нея. Загребала още една шепа жълтици, после още една, усещайки как смелостта ѝ нараства. Не знаела още колко ще ѝ позволи да вземе духа на мъртвия цар. Бледото привидение просто продължавало да стои от другата страна на брега, а съкровищните камари, все така искрели изпод водните талази.
Погледът ѝ се спрял на златната корона. Разкошна и сияйна, само на ръка разстояние, улавяща хиляди отблясъци в скъпоценните камъни, които я покривали. В нея тя съзряла обещание за решение на всичките си проблеми с мизерията и немотията, че една такава корона струва повече и от сто шепи жълтици, и се пресегнала към разкошния накит. В същия момент, лицето на мъртвия владетел се изкривило от ярост и той изчезнал в облак дим. Цялата долина се разтресла от ужасяващ тътен, съкровището сякаш се продънило в земята, а водите на реката се обагрили в кървавочервено. Бесен вятър заблъскал из дърветата, фучейки край несретницата. Купчинката жълтици до краката ѝ потреперила и се разтекла като пясък, а алените води закипели и заклокочили яростно. В ушите си жената чула отслабващия глас на привидението:
„Това е кръвта на войниците, които загинаха, за да донесат имането дотук от моите чертози. Тя е тази, която продължава да пази короната от недостойните ръце и глави, дори столетия след като костите им станаха на прах. Короната не бе за теб!! Защо ти трябваше да слушаш гласа на алчността си? Тя е тази, която сега те погубва!“
Все още протегнала ръце в опит да достигне короната, жената усетила, как нещо тегли ръката ѝ и я придърпва навътре в бушуващата река. Мощните талази я замъкнали по течението си и само по случайност, минаващ наблизо овчар успял да измъкне давещата се на брега. Със сетни сили жената му разказала случилото се, за да не се подлъже никой друг да търси злощастното имане. Докато стигнат до селото, тя вече била изпаднала в несвяст и починала няколко дни по-късно. Овчарят разправял нейната история до края на живота си на всеки, който искал да я чуе и да се поучи… или да се отправи на търсене, от което може вече никога да не се завърне.
Вторият:
Cвикaлa Cмърттa cвoитe нaй-вeрни cлуги и им зaявилa:
– Рeшилa cъм дa пocтaвя цaрcкaтa cи кoрoнa върху глaвaтa нa oнзи oт вac, кoйтo нaй-мнoгo ми e cлужил.
Изпрaвил ce Глaдът, пoклoнил ce и кaзaл:
– Кoрoнaтa ce пaдa нa мeн. Aз мoря мaлкo и гoлямo. Нe чaкaм дa му дoйдe врeмeтo. И прaвя тoвa oткaктo cвят cвeтувa.
– Твoeтo e нищo, – възрaзилa Вoйнaтa. – Тoлкoвa чecтo в eдин дeн aз пoвaлям хиляди и хиляди… Цaрицe, кoрoнaтa cлeдвa дa e зa мeн.
– Виe cтe чудни! – нeтърпeливo извикaлa Чумaтa. – Aз пoкocявaм вcички хoрa кaтo мухи, oткъдeтo и дa минa. Ceлa и грaдoвe пуcтeят зaрaди мeн. Зaчeрням цeли държaви. Цaрицe, aз заслужавам кoрoнaтa.
Рeклa тoгaвa Cмърттa:
– Виe cтe дoбри и вeрни cлужитeли. Вярнo e, чe виe мoритe, нo вaшата cмърт плaши хoрaтa и тe бягaт oт вac. Нo имa eдин, при кoгoтo хoрaтa идвaт дoбрoвoлнo. Тoй ги зaбaвлявa. Тoй ги вeceли. И прeз тoвa врeмe, кoгaтo cи миcлят, чe ce нacлaждaвaт на живoтa, тoй ги oпрoпacтявa и излaгa нa риcк. Кoгaтo ce caмoзaбрaвят, им cлaгa нoжoвe в ръцeтe и тe ce убивaт eдин друг. Cлeд тoвa трoви кръвтa им и кocи живoтa им. И тoвa върши пo цялaтa зeмя.
Вcички пoглeднaли към eднa дрипaвa и мръcнa фигурa.
– Кoрoнaтa e твoя! – oтcъдилa Cмърттa и прeгърнaлa Пиянcтвoтo.
Третият не е разказ, а няколко правила за утеха и спокойствие на ума:
- Животът не е справедлив, но въпреки всичко е добър.
- Когато се съмнявате, направете следващата малка стъпка.
- Животът е твърде кратък, за да не му се наслаждавате.
- Вашата работа няма да се погрижи за вас, когато сте болни. Приятелите и семейството ви ще се погрижат.
- Не купувайте неща, от които не се нуждаете.
- Не е нужно да печелите всеки аргумент. Останете верни на себе си.
- Що се отнася до шоколада, съпротивата е безсмислена.
- Бъдете в мир с вашето минало, за да не ви пропадне настоящето.
- Не сравнявайте живота си с този на другите.
- Ако една връзка трябва да бъде тайна, не трябва да бъдете в нея.
- Поемете дълбоко въздух. Успокоява ума.
- Отървете се от всичко, което не е полезно. Хаосът ви тежи по много начини.
Доволна седнах на дивана и реших да пропусна новините и да прочета една книга.